Отровната културна екосистема у нас иска послушание
- Г-н Ушев, вие се радвате на огромно самопризнание. Тази година бяхте определен за най-влиятелния аниматор в света за последните 25 години, имате номинация за „ Оскар “ и десетки други оценки. Защо излязохте от зоната си на комфорт и влязохте в игралното кино?
- Както постоянно се случва при мен – инцидентно. Не съм търсил или мечтал особено един ден да върша игрално кино. Всичко потегли от тази инцидентна новела, която направих за омнибуса „ 8:19 “. Хареса ми да фотографирам, да работя с хора, а не всичко да „ възкресявам “ самичък. След това ми се обади Владислав Тодоров - " искаш ли да режисираш филм по " Пумпал "? ". Искам, по какъв начин да не искам — аз боготворя дистопичния род в киното! А и след толкоз години в анимацията не ми останаха доста провокации там.
- " φ1.618 ", екранизацията на „ Пумпал “, е трети филм по книга на Владислав Тодоров, с трети режисьор, само че операторът постоянно е Емил Христов. Има ли някакъв специфичен план в това, или просто той е най-хубавият?
- Емо Христов е извънредно събитие в българското кино – освен като оператор, само че и като визионер и мъдрец. За мен беше същинска провокация, в най-хубавия смисъл на тази дума, да работим дружно. Достатъчно е да му кажа – тук да го създадем като картина на Андрю Уайът – и той го прави. Нямаше да се оправим в такива къси периоди, в случай че не бяха Емо и Орлин Руевски, който с изключение на камера, е и продуцент. Освен това обичаме да слушаме Глен Гулд заедно преди фотоси – това оказва помощ, целият ден минава по-леко... Дори когато спорим, е продуктивно, елегантно, леко.
- Филмът е копродукция сред България, Канада и Франция с финансовата поддръжка на Националния кино център и Община Бургас. От ст рана на държавата получавате ли нужното подпомагане?
- Колкото – толкоз. Бюджетът ни беше понижен от първичната дотация. Това ни сложи в обстановка да вкарваме лични средства, да бъдем на ръба... Но наподобява това е ориста на българското кино – да работи в бедност. За мен това е тласък обаче – рестриктивните мерки оказват помощ доста на въображението. Всеки може да направи филм с голям бюджет. Уверявам ви – ще се постараем да не бъде „ бедняшко българско кино “.
- Доколкото разбирам, сте доста удовлетворен от българските артисти?
- Ама, разбира се. Българските артисти имат отлична техника. И в случай че ги накараш да се почувстват в свои-собствени води, не ги мъчиш с безумни разговори и работите дружно в построяването на облика, те вършат чудеса. Да не приказваме, че обичат специалността си същински. Та къде другаде по света може да накарате звездата на кино лентата (Мартина Апостолова) да извършва сама каскадите си, да виси на въже на 70 метра височина, и в същия ден да има разтърсваща прочувствена сцена, в която да разплаче цялата снимачна площадка? Това е безукорен професионализъм, от който съм във екстаз!
- Нямахте ли от време на време чувството, че снимате антиутопия, докато живеем в антиутопия?
- Имахме забавни прекарвания, свързани със странното ни време. Във кино лентата влязоха „ злободневни “ случки и персонажи, деформирани, само че въпреки всичко разпознаваеми. Филмът се случва в имагинерна страна на Балканския полуостров, в бъдещето – само че флиртува както с близкото ни минало, по този начин и със злокобното ни неуместно настояще.
- Какви упования имате от публиката на кино лентата?
- Аз считам, че по-скоро публиката би трябвало да има упования от кино лентата. Със сигурност това не е тежък, депресиращ обществен филм, който да бъде по фестивалите – въпреки че доста селекционери към този момент скрито ме питат кога ще е подготвен. Аз не се подлъгвам, че с пръв филм, в който се пробвам да изградя собствен личен, друг жанр, бих имал триумф на фестивално равнище. Адаптацията към нов жанр е въпрос на време, а аз не желая филмите ми да бъдат „ удобно напомнящи “ познати мостри. Опитвам да намеря моя глас, моята тоналност, която да е коренно друга и нахална. Освен това аз почитам публиката. Ако тя се прозява на прожекциите, ще смятам това за неуспех независимо от фестивалния живот на кино лентата. В същото време аудитория, която е отглеждана с турски сериали, надали ще откри себе си в този филм.
- През миналата година киносалоните сякаш изгубиха дефинитивно борбата със стрийминг платформите за феновете . От друга страна, китайският пазар стана доста по-голям от американския. Кое е по-притеснително?
- Аз нямам терзание от стрийминг платформите, в противен случай – таман те ни избавиха от Голямата меланхолия по време на пандемията. И киносалоните ще се завърнат и ще бъдат място за изкуство. А за превъзходството на Китай в киното – това не е толкоз притеснително, колкото други неща, които идват от тази велика страна. Между другото съм огромен обожател на новото, без значение китайско арт кино. То е доста необичайно и вълнуващо.
- Какво мислете за новите, приобщаващи условия на „ Оскарите “?
- Всъщност тези „ нови “ приобщаващи неща изобщо не са нови. Ако преди да разясняват разпоредбите за „ Най-добър филм “ (защото тези условия важат единствено за филми, които са се засилили да печелят в тази категория), критиците на „ политическата уместност “ бяха прочели по-внимателно, щяха да схванат, че тези условия и до момента се покриват от 95% от филмите, които се вършат в последните десетилетия. Пропускането на „ или “ е детайлът, който убягва на анализиращите. И тогава ще схванат, че с изключение на брилянтен ПР ход на Академията, тези условия не нарушават по никакъв метод креативния развой. И до момента в цялостния екип на филмите има нужната квота дами или малцинствени групи в изобретателния развой.
- У нас се вижда свръхчувствителност към триумфите на българи по света, изключително в Америка. Изглежда много хора се радват повече на умерения триумф - като на Димитър Маринов, в сравнение с огромния триумф - като на Мария Бакалова?
- Бих анализирал тази свръхчувствителност по този начин – щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че триумфът на Мария не беше обвързван със съсипването кариерата на Джулиани и неуспеха му на изборите? Дали тази сензитивност не е обвързвана с изконната любов на огромна част на българите към Тръмп? Щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че Бакалова не беше толкоз млада и беззащитна откъм настойници и въздействие? Щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че тя беше потомствена културтрегерка от жълтите павета, а не момиче от Бургас? Има доста пластове, които стоят зад тази „ високохудожествена сензитивност “ отвъд познатата ни родна злоба. Това е тематика за настрана изявление – за характерната отровна културна екосистема в България, която се базира на кастова принадлежност и смирение, а не на храброст и твърдоглав труд. За радост от тези „ свръхчувствителни “ хора нищо и на никое място не зависи – и в тъкмо това се крие озлоблението им.
- Като човек, който познава и българската, и американската реалност, съгласно вас, ние тук имаме ли ясна визия за американските проблеми, полезности, вълнения… борби… в действителност значимите за тях неща? Или за някои неща се заблуждаваме?
- Америка е такава, каквато я познаваме тъкмо поради това, за което търпи рецензия от ултраконсервативните наблюдаващи. Именно на способността да обновява културата си, елита си, да се самоотрича, да се самокритикува, да бъде аналитична към историята си се дължи просперитетът на тази страна и хората в нея. Да, може би през днешния ден ни се коства светотатство събарянето на скулптури на славни исторически мъже там. Но в случай че погледнем в вероятност, ще забележим какъв брой пречистващ в дългогодишен аспект може да бъде този акт. Ще ви дам един образец – точно на „ варварството “ на Реформацията, които почистват Църквите от религиозното изкуство през ХVI век и унищожават скулптурите и изображенията на светци, изискуем разцвета на илюстрацията, книгите, дребните холандци, Брьогел, Лукас Кранах. На това опустошение на католическото късноренесансово изкуство изискуем и контрареформацията по-късно. Културата и изкуството имат потребност от своите революции и опустошения, от своите авангарди. И няма значение дали повода за това са вяра, идеология, расово, полово или друго неравноправие, акумулирало напрежение. Колкото и високи да са достиженията на една цивилизация, тя се изчерпва. Има потребност от възобновяване – от нови хрумвания, хора, персони. Те нормално ни се костват неправилни първоначално, а след това се оказват начало на нови високи достижения. „ Зумъри против Бумъри “ е спор, който занапред ще се разгаря. И аз залагам на Зумърите.
- У нас могат да се чуят разнообразни отзиви за Мария Бакалова, само че за кино лентата " Борат 2 " преобладават неприемането и неразбирането. За множеството фенове у нас това е пошла комедия или политическа поръчка, която колкото да са издържали до 15-ата минута. Какво видяхте вие във кино лентата, който въпреки всичко взе „ Златен глобус “?
- Изкуството борави с подтекст. Не с понятия като „ харесва ми – не ми харесва “. Не с понятия „ ниско-високо “. А белким изкуството на Йозеф Бойс или Банкси е по-малко политическо? С какво Банкси или Уорхол, или Хърст са по-различни от Коен в боравенето си с операцията и неприятния усет? Или погнусата от танца на Тутар – извинете, само че менструалното изкуство води началото си най-малко от 1971 година, (работата Red flag на Джуди Чикаго). В актуалните галерии можете да видите тонове превръзки с кръв, както и „ мръсни “ думи, изречени от дами. В изкуството няма непозволени средства – стига да реализира задачата си, т.е. да вълнува и да предизвика размисъл, да трансформира настройките и стигмите на обществото.
- Имате ли доверие в умеенето на българската аудитория да разграничава положителното кино от неприятното? Нямам поради касовото от сериозното, а точно положителното от неприятното?
- Разбира се, даже повече от която и да е друга аудитория. В България има образована аудитория – не е доста, само че процентно е повече от други страни от „ остарялата цивилизация “. Но тя е разпръсната по света, нехомогенна. И това пречи за провеждането на ефикасна културна политика. Затова поддръжката на страната е от такова голямо значение. Няма по какъв начин положителното изкуство в България да се самоиздържа – просто няма толкоз население, говорещо български, което да си купи билет, с цел да направи един филм печеливш. 100 000 фенове е абсолютният максимум, който би видял един филм. Аритметично това прави възвръщаемост, с която да финансирате късометражен филм. За страдание по този начин мечтаните спонсори на българското кино са единици и на доста инцидентен принцип, който в множеството случаи няма нищо общо с качествата на плана. А за пробив на открито е нужна далновидна експортна политика. Защо смятате, в България се дават толкоз доста турски сериали? Защото за Турция производството им е държавна политика за агитация. Държавата ги финансира напълно, по-късно ги подаряват по света. И по този начин бабите на депутатите на село гледат по какъв начин основният воин умира в 45 серии, а щерка му, която не му е щерка, страда още 45 епизода. Всичко това на фона на мармарски фаянс и коли, създадени в Турция.
Иначе казано – не неналичието на аудитория е проблем на българското кино, а неналичието на мениджъри, продавачи и стратези.
- Българските политици длъжници ли са на българското кино? И изобщо на българската просвета?
- На българското кино никой не му е задължен, да не се заблуждаваме. И въобще политиците ни, колкото по-малко се занимават с изкуство и просвета, толкоз по-добре. Те гледат на създателите като на обслужващ личен състав, който да задействат преди избори. За съжаление и създателите ни на драго сърце одобряват да играят тази роля. Аз подписах писмото против Новия закон на киното въпреки несъгласието ми с терминологията в това писмо. Защото считам, че тези хора в Народното събрание нямат нито престижа, нито моралното право да вършат закони, да участват даже там. И би трябвало да си вървят бързо и вечно. Политиката, изключително в региона на културата, е елементарна работа. Това, от което изкуството в България се нуждае, са Свобода на изложение, Спокойствие за основаване, Справедливост при финансиране. 3-те С. И минимално количество администрация и служители, които да мимикрират към културата.
- Както постоянно се случва при мен – инцидентно. Не съм търсил или мечтал особено един ден да върша игрално кино. Всичко потегли от тази инцидентна новела, която направих за омнибуса „ 8:19 “. Хареса ми да фотографирам, да работя с хора, а не всичко да „ възкресявам “ самичък. След това ми се обади Владислав Тодоров - " искаш ли да режисираш филм по " Пумпал "? ". Искам, по какъв начин да не искам — аз боготворя дистопичния род в киното! А и след толкоз години в анимацията не ми останаха доста провокации там.
- " φ1.618 ", екранизацията на „ Пумпал “, е трети филм по книга на Владислав Тодоров, с трети режисьор, само че операторът постоянно е Емил Христов. Има ли някакъв специфичен план в това, или просто той е най-хубавият?
- Емо Христов е извънредно събитие в българското кино – освен като оператор, само че и като визионер и мъдрец. За мен беше същинска провокация, в най-хубавия смисъл на тази дума, да работим дружно. Достатъчно е да му кажа – тук да го създадем като картина на Андрю Уайът – и той го прави. Нямаше да се оправим в такива къси периоди, в случай че не бяха Емо и Орлин Руевски, който с изключение на камера, е и продуцент. Освен това обичаме да слушаме Глен Гулд заедно преди фотоси – това оказва помощ, целият ден минава по-леко... Дори когато спорим, е продуктивно, елегантно, леко.
- Филмът е копродукция сред България, Канада и Франция с финансовата поддръжка на Националния кино център и Община Бургас. От ст рана на държавата получавате ли нужното подпомагане?
- Колкото – толкоз. Бюджетът ни беше понижен от първичната дотация. Това ни сложи в обстановка да вкарваме лични средства, да бъдем на ръба... Но наподобява това е ориста на българското кино – да работи в бедност. За мен това е тласък обаче – рестриктивните мерки оказват помощ доста на въображението. Всеки може да направи филм с голям бюджет. Уверявам ви – ще се постараем да не бъде „ бедняшко българско кино “.
- Доколкото разбирам, сте доста удовлетворен от българските артисти?
- Ама, разбира се. Българските артисти имат отлична техника. И в случай че ги накараш да се почувстват в свои-собствени води, не ги мъчиш с безумни разговори и работите дружно в построяването на облика, те вършат чудеса. Да не приказваме, че обичат специалността си същински. Та къде другаде по света може да накарате звездата на кино лентата (Мартина Апостолова) да извършва сама каскадите си, да виси на въже на 70 метра височина, и в същия ден да има разтърсваща прочувствена сцена, в която да разплаче цялата снимачна площадка? Това е безукорен професионализъм, от който съм във екстаз!
- Нямахте ли от време на време чувството, че снимате антиутопия, докато живеем в антиутопия?
- Имахме забавни прекарвания, свързани със странното ни време. Във кино лентата влязоха „ злободневни “ случки и персонажи, деформирани, само че въпреки всичко разпознаваеми. Филмът се случва в имагинерна страна на Балканския полуостров, в бъдещето – само че флиртува както с близкото ни минало, по този начин и със злокобното ни неуместно настояще.
- Какви упования имате от публиката на кино лентата?
- Аз считам, че по-скоро публиката би трябвало да има упования от кино лентата. Със сигурност това не е тежък, депресиращ обществен филм, който да бъде по фестивалите – въпреки че доста селекционери към този момент скрито ме питат кога ще е подготвен. Аз не се подлъгвам, че с пръв филм, в който се пробвам да изградя собствен личен, друг жанр, бих имал триумф на фестивално равнище. Адаптацията към нов жанр е въпрос на време, а аз не желая филмите ми да бъдат „ удобно напомнящи “ познати мостри. Опитвам да намеря моя глас, моята тоналност, която да е коренно друга и нахална. Освен това аз почитам публиката. Ако тя се прозява на прожекциите, ще смятам това за неуспех независимо от фестивалния живот на кино лентата. В същото време аудитория, която е отглеждана с турски сериали, надали ще откри себе си в този филм.
- През миналата година киносалоните сякаш изгубиха дефинитивно борбата със стрийминг платформите за феновете . От друга страна, китайският пазар стана доста по-голям от американския. Кое е по-притеснително?
- Аз нямам терзание от стрийминг платформите, в противен случай – таман те ни избавиха от Голямата меланхолия по време на пандемията. И киносалоните ще се завърнат и ще бъдат място за изкуство. А за превъзходството на Китай в киното – това не е толкоз притеснително, колкото други неща, които идват от тази велика страна. Между другото съм огромен обожател на новото, без значение китайско арт кино. То е доста необичайно и вълнуващо.
- Какво мислете за новите, приобщаващи условия на „ Оскарите “?
- Всъщност тези „ нови “ приобщаващи неща изобщо не са нови. Ако преди да разясняват разпоредбите за „ Най-добър филм “ (защото тези условия важат единствено за филми, които са се засилили да печелят в тази категория), критиците на „ политическата уместност “ бяха прочели по-внимателно, щяха да схванат, че тези условия и до момента се покриват от 95% от филмите, които се вършат в последните десетилетия. Пропускането на „ или “ е детайлът, който убягва на анализиращите. И тогава ще схванат, че с изключение на брилянтен ПР ход на Академията, тези условия не нарушават по никакъв метод креативния развой. И до момента в цялостния екип на филмите има нужната квота дами или малцинствени групи в изобретателния развой.
- У нас се вижда свръхчувствителност към триумфите на българи по света, изключително в Америка. Изглежда много хора се радват повече на умерения триумф - като на Димитър Маринов, в сравнение с огромния триумф - като на Мария Бакалова?
- Бих анализирал тази свръхчувствителност по този начин – щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че триумфът на Мария не беше обвързван със съсипването кариерата на Джулиани и неуспеха му на изборите? Дали тази сензитивност не е обвързвана с изконната любов на огромна част на българите към Тръмп? Щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че Бакалова не беше толкоз млада и беззащитна откъм настойници и въздействие? Щяха ли да са толкоз чувствителни, в случай че тя беше потомствена културтрегерка от жълтите павета, а не момиче от Бургас? Има доста пластове, които стоят зад тази „ високохудожествена сензитивност “ отвъд познатата ни родна злоба. Това е тематика за настрана изявление – за характерната отровна културна екосистема в България, която се базира на кастова принадлежност и смирение, а не на храброст и твърдоглав труд. За радост от тези „ свръхчувствителни “ хора нищо и на никое място не зависи – и в тъкмо това се крие озлоблението им.
- Като човек, който познава и българската, и американската реалност, съгласно вас, ние тук имаме ли ясна визия за американските проблеми, полезности, вълнения… борби… в действителност значимите за тях неща? Или за някои неща се заблуждаваме?
- Америка е такава, каквато я познаваме тъкмо поради това, за което търпи рецензия от ултраконсервативните наблюдаващи. Именно на способността да обновява културата си, елита си, да се самоотрича, да се самокритикува, да бъде аналитична към историята си се дължи просперитетът на тази страна и хората в нея. Да, може би през днешния ден ни се коства светотатство събарянето на скулптури на славни исторически мъже там. Но в случай че погледнем в вероятност, ще забележим какъв брой пречистващ в дългогодишен аспект може да бъде този акт. Ще ви дам един образец – точно на „ варварството “ на Реформацията, които почистват Църквите от религиозното изкуство през ХVI век и унищожават скулптурите и изображенията на светци, изискуем разцвета на илюстрацията, книгите, дребните холандци, Брьогел, Лукас Кранах. На това опустошение на католическото късноренесансово изкуство изискуем и контрареформацията по-късно. Културата и изкуството имат потребност от своите революции и опустошения, от своите авангарди. И няма значение дали повода за това са вяра, идеология, расово, полово или друго неравноправие, акумулирало напрежение. Колкото и високи да са достиженията на една цивилизация, тя се изчерпва. Има потребност от възобновяване – от нови хрумвания, хора, персони. Те нормално ни се костват неправилни първоначално, а след това се оказват начало на нови високи достижения. „ Зумъри против Бумъри “ е спор, който занапред ще се разгаря. И аз залагам на Зумърите.
- У нас могат да се чуят разнообразни отзиви за Мария Бакалова, само че за кино лентата " Борат 2 " преобладават неприемането и неразбирането. За множеството фенове у нас това е пошла комедия или политическа поръчка, която колкото да са издържали до 15-ата минута. Какво видяхте вие във кино лентата, който въпреки всичко взе „ Златен глобус “?
- Изкуството борави с подтекст. Не с понятия като „ харесва ми – не ми харесва “. Не с понятия „ ниско-високо “. А белким изкуството на Йозеф Бойс или Банкси е по-малко политическо? С какво Банкси или Уорхол, или Хърст са по-различни от Коен в боравенето си с операцията и неприятния усет? Или погнусата от танца на Тутар – извинете, само че менструалното изкуство води началото си най-малко от 1971 година, (работата Red flag на Джуди Чикаго). В актуалните галерии можете да видите тонове превръзки с кръв, както и „ мръсни “ думи, изречени от дами. В изкуството няма непозволени средства – стига да реализира задачата си, т.е. да вълнува и да предизвика размисъл, да трансформира настройките и стигмите на обществото.
- Имате ли доверие в умеенето на българската аудитория да разграничава положителното кино от неприятното? Нямам поради касовото от сериозното, а точно положителното от неприятното?
- Разбира се, даже повече от която и да е друга аудитория. В България има образована аудитория – не е доста, само че процентно е повече от други страни от „ остарялата цивилизация “. Но тя е разпръсната по света, нехомогенна. И това пречи за провеждането на ефикасна културна политика. Затова поддръжката на страната е от такова голямо значение. Няма по какъв начин положителното изкуство в България да се самоиздържа – просто няма толкоз население, говорещо български, което да си купи билет, с цел да направи един филм печеливш. 100 000 фенове е абсолютният максимум, който би видял един филм. Аритметично това прави възвръщаемост, с която да финансирате късометражен филм. За страдание по този начин мечтаните спонсори на българското кино са единици и на доста инцидентен принцип, който в множеството случаи няма нищо общо с качествата на плана. А за пробив на открито е нужна далновидна експортна политика. Защо смятате, в България се дават толкоз доста турски сериали? Защото за Турция производството им е държавна политика за агитация. Държавата ги финансира напълно, по-късно ги подаряват по света. И по този начин бабите на депутатите на село гледат по какъв начин основният воин умира в 45 серии, а щерка му, която не му е щерка, страда още 45 епизода. Всичко това на фона на мармарски фаянс и коли, създадени в Турция.
Иначе казано – не неналичието на аудитория е проблем на българското кино, а неналичието на мениджъри, продавачи и стратези.
- Българските политици длъжници ли са на българското кино? И изобщо на българската просвета?
- На българското кино никой не му е задължен, да не се заблуждаваме. И въобще политиците ни, колкото по-малко се занимават с изкуство и просвета, толкоз по-добре. Те гледат на създателите като на обслужващ личен състав, който да задействат преди избори. За съжаление и създателите ни на драго сърце одобряват да играят тази роля. Аз подписах писмото против Новия закон на киното въпреки несъгласието ми с терминологията в това писмо. Защото считам, че тези хора в Народното събрание нямат нито престижа, нито моралното право да вършат закони, да участват даже там. И би трябвало да си вървят бързо и вечно. Политиката, изключително в региона на културата, е елементарна работа. Това, от което изкуството в България се нуждае, са Свобода на изложение, Спокойствие за основаване, Справедливост при финансиране. 3-те С. И минимално количество администрация и служители, които да мимикрират към културата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ